Свеж полъх

„Стаята гъмжеше от добитъци и беззащитни животинки- две мощни черни горили, цяла дузина неуморни крави, десетина гигантски жирафа, тъпо гледащи патки и безброй безпомощни мишки. Тези животни, всичките- женски, трудно се разминаваха една с друга, за да отидат до тоалетната, където задължително трябваше да си напудрят носа, за да са във форма за следващия сблъсък. Сблъсък за нова пачка в „зелено”, слава и точки. Прозорците в стаята бяха запотени- вътре беше задушно и топло. Миришеше на пот, пръдня и на дадена за допинг-проверка урина. Погледите между животните лъхаха на омраза, една нескрита ненавист в името на трона. Един трон, който отдавна беше изгубил своята тежест, своя смисъл. Един трон, който щеше да лепне на победителката етикет „Най-големият добитък”. Случващото се в стаята ме натъжаваше, защото си спомням времето, в което тази стая беше обитавана от човешки същества, от незабравими жени, които не се обичаха, но имаха респект една към друга. Имаха човешки облик. Имаха класа. А сега? Сега стаята е един обор, една кочина, нямаща нищо общо с някогашния палат, попит от изтънченост и грация.”

Стаята за която става дума в началото на описанието е женският тенис, такъв, какъвто изглеждаше преди по-малко от година. Време, в което двете белгийки- Жустин Енен и Ким Клайстерс, се бяха отказали от тениса и този спорт беше започнал да става антипатичен, даже противен и безкрайно отегчителен. Завръщането на Ким за Ю Ес Оупън и на Енен за турнира в Австралия за мен бяха две от най-значимите събития в женския тенис от 1999 година насам. Годината, в която Щефи Граф и Мартина Хингис спечелиха своите последни титли от Големия Шлем. Две тенисистки, към които никога не съм крил своите симпатии. Две шампионки, които предаваха на играта нещо повече от заряд. Те буквално взривяваха света на тениса. И най-куриозното е, че не го правеха с груба сила. А с финес. С изящество, чувство към топката. Те не я млатеха, не я блъскаха като малката горила, спечелила своята дванайста титла от шлема в събота. Щефи и Мартина галеха топката, те обичаха всяка една топка, във всяко едно разиграване. И топката в разиграването изпитваше същото към тях. Граф и Хингис бяха последните грации на тази игра, които не бяха някакъв пълнеж, който щеше да се преориентира към модата при провал в кариерата на тенисистки. Германката и швейцарката бяха родени за тенис. И след отказването на Щефи, аз продължих да гледам женски тенис единствено и само заради Мартина Хингис, която в началото на кариерата си правеше за посмещише двете горили, разправяше се с двата американски хипопотама, спечелили по 3 титли от Големия шлем и вече отказали се от голямата сцена... Хингис беше феномен, който влезе с гръм и трясък при големите още на 16 годишна възраст, печелейки 3 от четирите турнира от ГШ през 1997. Точно 10 години преди нея, Щефи Граф започва своя фурор на 17 години, ставайки най-успешната тенисистка в новата история на тениса.

Времето на Щефи и Мартина отмина, затова в следващите мътни години гледах много рядко цял мач при жените, а и няма как да е иначе, след като хегемони на новото време се оказаха две силови наследници на недотам белите събратя на американците от Южните щати на 18-ти век. Най-успешната тенисистка в последната декада е една горила с вагина и мъжка структура, с колосален „диференциал” и гигантски „въздушни възглавници”. Редом до малката горила стои голямата горила, която не вдига чак 140 от лежанка, но също е достатъчно силна, за да ме хване за гушата и да ме изхвърли на 20-30 метра ако прочете тези редове. От другата страна на барикадата дебнат руските крави, които ужасно много ми приличат на танкове. Има и една група от жирафи, които са по-високи и от Лука Тони, и също толкова неефективни на корта, както италианеца в наказателното поле на съперника. Да не забравяме и тъпо гледащите патки, които даже не крият, че са в тура, колкото да спечелят 1-2 мача от основната схема и да вземат някоя и друга петцифрена сума в долари. И разбира се, мишките са най-многобройни. Те са повратливи, бързи, крехки и тук-там се провират между краката на горилите, кравите и жирафите, но го правят по-рядко и от победа на Левски в евротурнирите за последните 3 години.

Завръщането на Енен и Клайстерс беше като глътка въздух за удавник. И този удавник е всеки тенис- любител, който харесва да гледа двубой между жени, а не борба между животни. Завръщането на белгийките беше едно своеобразно отваряне на прозореца и вратата на стаята, така че да се получи течение, което да „отмие” пръднята във въздуха, с която голяма част от зрителите вече бяха започнали да свикват. За тези зрители непознатото вече беше свежия въздух, те бяха забравили какво е да вдишаш въздух, богат на кислород, тъй като в дробовете им беше настанен миксът от азот, водород и въглероден диоксид- основните „съставки” на пръднята. Пръднята, която беше вмирисала женския тенис при отсъствието на Енен и Клайстерс. Не изпитвам никакви симпатии към двете белгийки, но тяхното присъствие на корта е задължително. Просто, защото те са различни, нестандартни и на моменти ми напомнят за двете шампионки, заради които се наслаждавах на женския тенис. Жустин и Ким внасят класа, те са свежият полъх, който прогони.. да, прогони онзи микс от азот, водород и въглероден диоксид...

Бисер Соколов- Snejinkata