Димитър Бербатов: Тактическото оръжие на Ферги

Запалянковците, а дори и съпругите им, знаят че сър Алекс не обича да се хвърля с голи гърди върху щиковете.Старият капитан е все така хитър и мотивиращ, но безрасъдната смелост е отшумяла заедно с годините. Хитростта, респектът и мотивацията обаче изглеждат значително по важни сега, защото Манчестър Юнайтед навлиза в дългата финална права от състезанието. Челси има въпиюща нужда от трофеи и няма да се откаже от гонката. Романтичният, но и крехък Арсенал също е там, за да покаже, че голямата четворка всъщност е само тройка. И точно тук е проблемът на Ферги. В този етап на надпреварата има цели три кандидата, което означава, че всяка изпусната точка е потенциално фатална. И за да си спести подобно главоболие, Юнайтед ще трябва да е стабилен и прецизен в защита, пластичен и идеен в средата, и потентен и безпощаден в нападение, при това - непрекъснато. Едно доста дълго „непрекъснато“. Въпросът е как сър Алекс смята да го постигне. Защото все още има хора, които подлагат на съмнение стратегията му с наситена средна линия и един самотен нападател.

Разбира се, засега тази философия работи. Уейн Рууни е във феноменална форма, която надали ще задържи, а не бива да забравяме, че сезонът беше фантастичен за него и откъм липса на каквито и да е контузии. Но ето, че сега се контузи и Юнайтед заприлича на абстинентен наркоман, който трябва или да се оправя със заместители на наркотика N10, или да промени мисленето си. Заместителят на Рууни в работещата система с един нападател, разбира се, е Димитър Бербатов. Едва произнесено и вече звучи неубедително. Берба е мързелив; не иска да тича; освен това не стреля обилно към вратата от всякакви позиции. В края на краищата, той дори не се задържа прилично дълго в наказателното поле и предпочита да стои в „дупката“ (зоната между най-изнесения полузащитник и самотния нападател).

Дали обаче наистина е така?

Нека погледнем позиционирането на Бербатов, както и ситуациите, които забърква в мача с Уулвърхемптън Уондърърс – единственият мач, в който Девятката игра като самотен нападател за 90 минути в схема 4-5-1 през сезона досега.

Както забелязвате, играта му всъщност е съсредоточена точно там, където бихте очаквали да бъде (в един съвършен свят). Очевидна е склонноста му да тормози лявата страна на противниковата защита, защото там е интелигентното (и бързоного) крило Валенсия, с който Бербатов развива отлична комуникация. От другата страна е егоистичният и директен Нани. Той има превъзходен дрибъл и техника, но често главата му е пълна с въздух и тостестерон, от което страдат нервите на Бербатов, а и цялата атака на Юнайтед. Удивително, това се променя значително, когато вместо Бербатов там е Рууни. Изглежда Нани успява да види по- очевидната игра на Рууни, а Валенсия има интелектът да се впуска в нападения в най- подходящият момент – когато Бербатов е установил контрол (дори и с гръб към вратата) и е привлякъл вниманието на поне двама противникови защитници. След играта му в този мач (срещу Уулвърхемптън), мнозина си спомниха за представянето му срещу Болтън, когато играеше за Тотнъм. Тогава Мартин Йол дори си позволи високопарния извод, че играта на Бербатов е била най-доброто, показвано някога от сам нападател (в този мач Шпорите спечелиха, въпреки че бяха с човек по- малко през голяма част от двубоя.). Сега официалните медии на Острова отново засипаха със суперлативи играта на Димитър, а сър Алекс обясни, че евентуалната липса на Рууни в реванша от Шампионската лига срещу Милан не е чак такъв проблем. И пак идваме на стария и доста болезнен въпрос - пристрасти ли се Юнайтед към своя герой Рууни? В последните 20 години (ерата на Фергюсън) това се случваше доста често. Привържениците на Юнайтед обичат да фокусират любовта си в един футболист (Кантона, Бекъм, Кийн и т.н). Сега това е Рууни. Дори бавномислещият Нани знае, че когато преодолее крайният защитник пред себе си трябва да се огледа за Рууни. Това не се променя, независимо дали на терена редом до Рууни се подвизава Бербатов. Той често остава изолиран, дори когато е потичал достатъчно, за да бъде в безкрайно по- изгодна позиция от Рууни. Защо се получава така? Изглежда творческите способности на полузащитата на Юнайтед се изчерпват до обслужването на един стил и подход - този на Рууни.

Ако някой ме попита от какъв футболист се нуждае в момента Юнайтед, ще отговоря: креативен атакуващ полузащитник. Човек за „дупката“. Някой, който да върши свързващата работа, която се налага Бербатов да върши; някой, който може да обслужва Бербатов в наказателното поле достатъчно добре. Защото ако преброим шансовете, които Берба е създал, с тези, които е получил, ще видим, че ролята му в сегашния вид на Юнайтед е много повече на създател, отколкото на консуматор. Лошото е, че когато водиш нападащата линия, от теб се очаква да стоиш повече време в наказателното поле и да завършваш атаките. И така Бербатов трябва да избере дали да се застоява в сгъстената защита пред вратата и да чака добро обслужване (малко вероятно) или да се заеме с организационна работа, предоставяйки последния удар за някой измежду крилата или полузащитниците. Бихме казали, че това е превъзходният начин той да спечелва много полза за клуба си, в ситуация, в която няма голям избор. Но нека се върнем на сър Алекс и неговото виждане по въпроса. Добрите игри на Шоулс този сезон хлъзнаха старото куче към някогашната изпитана схема с подсилена средна линия и авторитетен голмайстор с голяма работоспособност.( е, Ван Нистелрой дори не беше особено работоспособен) Това екстра място в средата коства и титулярния статус на Бербатов, което обаче не изглежда много „хитро“ и „мъдро“, както бихте очаквали от шотландският ветеран. Причината е, че независимо каква средна линия излезе на терена, единствените креативни майстори в Юнайтед са Гигс и Бербатов. И е задължително поне единият от двамата да играе, за да има разнообразие, изненада и „вариативност“ (както обича да се изразява един български специалист). В крайна сметка Уейн не е Ван Нистелрой и това рано или късно ще проличи. Самият Рууни пращи от желание и способности, но за съжаление същото не може да се каже за коляното му. Ако добавим, че той никога не е бил истинска голова машина, ще разберем и рискът, който Ферги поема. Впрочем не се знае дали няма отново да му хрумне, че този обновен и работоспособен Бербатов, с който разполага в момента може да заеме спокойно мястото в „дупката“. Ползите за Юнайтед биха били значителни. Първо, би се продължила еволюцията в партньорството на Рууни и Бербатов (нека добавим и Валенсия). Второ, 30 милионната девятка ще поддържа формата си на високо равнище, трето, атакуващият стил на червените дяволи ще придобие малко по- дяволски вид, защото ще е много по - разнообразен, интелигентен, неуловим и не на последно място – плодоносен. Четвърто – подобна статегия позволява на тима да се регрупира в класическо 4-4-2 без да се извършват смени, което винаги е много добро приемущество. Пето – Шоулс е в залеза на великата си кариера. Ако някога имаше цели периоди, в които носеше безидеен Юнайтед на раменете си, сега това се случва доста по-рядко. Нека все пак не сме несправедливи към него и отбележим, че все още е изпълнен с младежки устрем, който често му носи директни червени картони.

Предстои да видим как точно сър Алекс ще употреби Бербатов в ключовия момент на сезона. (Само часове ни делят от един прелюбопитен момент – реваншът от Шампионската лига срещу Милан) Със сигурност ако Юнайтед имаха играч като Фабрегас (или дори Артета), шотландецът щеше да гледа по- агресивно към противниците си. В крайна сметка няма много полза от засилена средна линия, когато липсва защитното звено пред нея. Това я превръща в бент; претоварва я дефанзивно и възнаграждава тимът откъм контрол, ощетявайки го откъм разнообразие и творчество. А безидейният, неплодоносен контрол е най-малкото, което бихте очаквали от големия Манчестър Юнайтед.

Чавдар Славов (cslavov@gmail.com)